Преглеждайки първия том на "Властелина на пръстените", едва ли бих дръзнал да се надявам, че книгата ще  има успеха, който бях сигурен, че заслужава. За щастие се оказа, че съм грешал.

Съществува обаче една неоснователна критика, на която трябва да бъде отговорено: оплакването, че образите на героите са или черни, или бели. Тъй като кулминацията в Том І се занимава главно с борбата между доброто и злото в ума на Боромир, то съвсем не е лесно да се разбере как някой би могъл да каже това. Ще рискувам да отгатна. "Как да прецени човек постъпките си в тези времена?" [цитатите са взети от превода на Любомир Николов] - пита някой в Том ІІ. "Както е преценявал винаги" - е отговорът - "Доброто и злото не са се променили..., нито пък са едни за елфи и джуджета, а други за хората".

Това е основата на целия толкинов свят. Мисля, че някои читатели виждайки (с неприязън) това строго разделение на черно и бяло, си представят, че всъщност виждат строго разделение на бели и черни герои. Вглеждайки се в шахматните квадратчета те предполагат (без да зачитат фактите) че всички фигури трябва да се движат като офицери, при което остават само върху един цвят. Но дори и за такива читатели става доста трудно да продължават дебелооко да държат на това в последните два тома. Мотивите дори и от страната на добрите са смесени. Тези, които сега са изменници, обикновено са тръгнали от сравнително невинни намерения. Героичният Рохан и величественият Гондор са частично болни. Дори поквареният Смеагол, до много късно в разказа, има добри импулси; и един печален парадокс е, че това, което в крайна сметка го подтиква да прекрачи границата са непредумишлените думи на героя с възможно най-самопожертвователния характер. Има по две книги във всеки том и ако разгледаме всичките шест заедно, ще ни се разкрие изключително високото архитектурно качество на романа. Книга І изгражда основната тема. В Книга ІІ тази тема продължава, обогатена с много ретроспективен материал. След това идва промяната. В книги ІІІ и V в участта на компанията, вече разделена, започва да се вплита огромно разнообразие от сили в сложни взаимовръзки, които се групират и прегрупират по отношение на Мордор.

Отделно от това, основната тема заема Книга ІV и ранната част на Книга VІ (чиято следваща част, разбира се, дава всички развръзки). Но не ни се позволява да забравим близката връзка между нея и всичко останало. От една страна целият свят отива на война; разказът ехти от копитата на галопиращи коне, тръби, звън на стомана в стомана. От друга страна, много-много далеч две малки окаяни фигурки се промъкват (като мишки по куп от шлака) през сумрака на Мордор. И през цялото време знаем, че съдбатана света зависи много повече от малкото движение, отколкото от голямото. Това е структурна находка от много висок ред - допринася неимоверно много към патоса, иронията и внушителността на разказа.

На основната тема не бива да се гледа в тези шеговити и ексцентрични тонове, които са широко използвани днес от "младежките" критици. Тя е напълно сериозна: растящата пронизваща болка, тежестта на Пръстена на врата, неизбежното превръщане на хобит в герой в условия, които разграничават най-висшата надежда от желанието за слава и страха от безчестието. Без помощта, предложена от по-оживените и претъпкани с действия книги, всичко това би било трудно поносимо. Все пак, тези книги не стоят по-долу. Ако вземем да изброяваме великите моменти като песента на петела при обсадата на Гондор, не би имало край. Аз ще отбележа две най-общи и напълно различни достойнства. Първото, за изненада на мнозина, е реализмът.

Тази война изцяло притежава качествата на войната, с която се запозна моето поколение. [става дума за Втората световна война..] Всичко е тук вътре: безкрайните и неразбираеми действия, зловещата тишина на фронтовата линия когато "всичко е вече готово", бягащите цивилни граждани, будните и живи приятелства, веселието, което излиза на преден план на фона на нещо, приличащо на отчаяние и такова неочаквано щастие, изпратено от небето, във вид на тайно складирана селекция от най-добрия тютюн "спасен" от руините. Другаде авторът ни е казвал, че неговата страст към приказното съзряла чрез действителната му военна служба. Без съмнение, това е причината, поради която можем да кажем за неговите военни сцени (цитирайки джуджето Гимли) "Хубави скали. Яки кости има този край." Другото достойнство е, че никое същество и никой вид не изглежда да съществуват единствено за да обслужват сюжета. Всички съществуват на свое собствено основание и дори да бяха създадени просто от вкус към тях самите, без връзка с нищо останало, пак щяха да имат стойност. Дървобрад би могъл да послужи на някой друг автор (ако някой друг би могъл да го създаде) за една цяла книга. Неговите очи са "изпълнени с паметта на безбройни векове и дълги, бавни, улегнали размисли".

През тези векове името му е растяло заедно с него, така че сега той не може да го изрече; произнасянето му сега би отнело твърде много време. Когато той научава, че нещото, върху което стоят е хълм, той възразява, че това е само една "прибързана дума" за нещо, което носи толкова много история в себе си.

Доколко Дървобрад може да бъде разглеждан като "портрет на човека на изкуството", си остава спорно, но когато той чуе, че някои хора желаят да оприличат Пръстена с водородната бомба, а Мордор с Русия, мисля че би могъл да нарече това "прибързана" дума. Как мислят хората, колко време е нужно на свят като неговия да израстне?

Наистина ли мислят, че той може да бъде завършен толкова бързо, колкото една модерна нация сменя своя Обществен Враг Номер Едно или колкото бързо модерните учени изобретяват нови оръжия? Когато Толкин е започнал, вероятно не е съществувало делене на ядрото и съвременното въплъщение на Мордор е било доста по-близо да нашите брегове [Луис е англичанин]. Но текстът сам по себе си ни учи, че Саурон съществува вечно; войната за Пръстена е само една от хилядите войни против него. На всяко време трябва да сме мъдри за да се боим от неговата окончателна победа, след която "няма да има повече песни". Отново и отново ще ни е нужно здравословното свидетелство, че "вятърът повява от Изтока и може би наближава времето, когато ще изсъхнат всички гори." Всеки път когато побеждаваме трябва да
знаем, че победата ни е временна. Ако настояваме за поуката от разказа, ето неговата поука: отстъплението от лесния оптимизмът и безутешния песимизъм си приличат пред това неумолимо, макар и не докрай отчайващо, прозрение за неизменното тежко положение на човека, в което са живели героичните векове. Точно тук норвежкото сходство е най-силно: удари на чук, но със състрадание.

"Но защо", ще попитат някои, "защо ако се налага да направите една сериозна забележка върху реалния човешки живот, трябва да я правите говорейки за фантасмагорични, измислени от самия вас земи?" Защото, смятам аз, едно от основните неща, които иска да каже авторът е, че реалният човешки живот е от същата митична и героична проба. Човек може да види този принцип в действие при неговите герои. Много от това, което в една реалистична творба би се постигнало посредством "обрисовката на характерите" тук е направено просто избирайки героя да бъде елф джудже или хобит. Въображаемите същества имат свое вътрешно присъствие в света навън; те са души, които могат да бъдат наблюдавани. И Човекът като цяло, Човекът изправен срещу вселената, дали изобщо сме го виждали някога преди да прозрем, че той е като герой в една вълшебна приказка? В книгата Еомер необмислено противопоставя "зелената земя" с "легендите". Арагорн отговаря, че зелената земя сама по себе си е "добра тема за легенда". Стойността на мита е в това, че взема всички познати за нас неща и им възвръща богатия смисъл, скрит от "булото на фамилиарността". Детето се радва на иначе досадното за него студено месо, като си представя, че е бизон току що убит от неговите собствени лък и стрела. И детето е мъдро. Реалното месо се завръща при него по- вкусно, понеже е било потопено в един разказ; би могло да се каже, че едва тогава то е истинско месо. Ако сте изморени от истинския пейзаж, погледнете го през огледалото. Влагайки хляб, злато, кон, ябълка или дълги пътища в един мит, ние не бягаме от реалността: ние я преоткриваме. Колкото повече разказът броди из умовете ни, истинските неща са все повече самите себе си. Тази книга прилага това не само към хляб или ябълка, но към доброто и злото, към безкрайните опасности в живота ни, нашата пронизваща болка, нашите радости. Потопени в мита, ние ги виждаме по-ясно. Не мисля, че авторът би могъл да направи това по някакъв друг начин. Книгата е твърде самобитна и твърде богата за каквато и да е крайна оценка на първо четене. Но от самото начало разбираме, че тя е оставила нещо в нас. Ние не сме съвсем същите. И макар че ще се наложи следващите си прочети да ги разпределяме на дажби, почти не се съмнявам, че тя скоро ще заеме своето място сред книгите, без които не можем.

1955 год.

Източник: Онлайн Толкин Университет "Арменелос"